Марио: Ако дори само едно дете, с което работя, наистина осъзнае основните си права и задължения, които има и промени мисленето си, това би било важно постижение за мен, което напълно ще възнагради усилията ми за тези десет месеца.

Бих искал да започна така: това не е статия, а по-скоро упражнение за писане.

Ще разкажа за неща, които не разбирам много добре, тъй като аз все още трупам впечатления, участвайки в проекта на „Жажда за живот” „Училище за здраве на младите хора“, финансиран по програма Еразъм+.

За някои неща може да не звуча убедително, но това са първи впечатления. Живея в Сливен от месец и осъзнах, че съм станал изключително възприемчив. Слушам много и размишлявам както на работа, така и по време на новия ми живот като доброволец. Аз съм заобиколен от хора, говорещи чужди езици, български, но предимно английски. Повече от всякога чувствам необходимостта да се съсредоточа, за да осмисля език, който не е мой. Опитвам се да мисля за нови езикови структури и да използвам нови термини, докато се запознавам с новата азбука.

Аз съм чужденец и следователно местното общество ми е непознато. Междувременно развивам собствените си комуникативни умения. Това се случва много бавно, тъй като ми отнема много усилия, за да построя изказването си на български. Но се старая.

Животът ми в Сливен не е лош. Живея в хубав квартал в центъра. Имам още повече, отколкото имах в Италия. Мога да пътувам всеки уикенд, имам време за себе си и моите изследвания. Работя в желаната сфера – образованието. Разглеждаме интересни теми, които могат да имат много положително въздействие върху много хора. Преподавам, но също така уча: посещавам курсове по български език и уча традиционни народни танци два пъти седмично. Две неща, които винаги съм искал да правя. Харесва ми работата и се разбирам добре с другите доброволци. Това е само началото, а остават още 9 месеца. Време, в което ще затвърдя положителното си мнение за страната и Сливен, благодарение на помощта на „Жажда за живот” и моите колеги. Вместо да опиша моя опит, бих могъл да говоря за впечатленията си, но те ще бъдат само преценки, или по-лошо, списък на предубеждения. Няма да пиша нито документ, нито статия. Това, вероятно, няма да бъде абсолютната истина. Не мога да очаквам да опиша точно мястото, в което живея, ако всъщност не го познавам напълно. Но имам много въпроси.

Чух това …

Отивам в офиса (който ми харесва много). Седя пред компютъра си и работя върху документите си. През това време чувам, че докато в центъра на града има хубава пешеходна зона с класическа архитектура и паметници, показващи богатство и модерност, само на два километра има квартал, където имало кални улици и къщи без течаща вода. Помислих си „може и да има“, тъй като още не съм ходил там. Досега се движех по нормални павирани улички, по които с колегите ми стигахме до много училища, за да осъществяваме нашите дейности. Има училища, в които се обучават  добре подготвени ученици в униформи, но има и други, където се учат непрегледно изглеждащи деца и там въоръжени охранители викат и удрят радиаторите с палки, за да запазят дисциплината.
След работа се отпуснах в топло заведение, където пиех кафе и ядох баница. През това време през главата ми минаха много мисли, анализирайки ситуацията. Питам се защо във всяко училище има въоръжени охранители? И това е не само в проблемни училища, но и във видимо спокойните. Докато си плащах сметката, чух, че някои роми в гетото са толкова бедни, че дори не могат да облекат децата си, които играят голи по улиците. За това говорихме и докато пътуваме удобно в таксито до центъра на града, който е само на няколкостотин метра от гетото. Както казах, не мога да пиша за него, въпреки че това е частта, която най-много предизвиква любопитството ми. За съжаление, още не съм бил там! Въпреки това, ми е много ясно, че има голямо разминаване между гетото и останалата част от града. Несъответствието е често срещано явление в големите градове, но Сливен е сравнително малък град и затова би трябвало да е лесно управляем. Измъчва ме мисълта, че аз живея в прекрасен квартал, а все още не съм посетил кв. „Надежда”. Това ми е като мания.

Повечето от жителите на Сливен са с добро социално положение и отразяват европейските стандарти. Но местната администрация трябва да се грижи за всичко, което е обществено, и за ромската общност! Те са български граждани като всички останали, а и европейските граждани като мен. Чудя се дали те знаят за основните си права? Например, защо правителството не се грижи за улиците си? Има училище, което посещават само ромски деца. Защо? Дори и да не се афишира открито, класовете се основават на етническа сегрегация. Най-вероятно неромските семейства не искат децата им да ходят на училище с „циганите“ и обратно. В резултат на това имаме истински апартейд (разделяне), който не носи нищо добро за никого. Мечтая: Кога ще мога да отида там и да направя нещо за тях и как?

Обичам България!!! Всеки, който ме познава, знае колко завладяваща ми е тази страна със своята трудна история, културни съкровища и смел опит за освобождаване от робство и лишения. Но има нещо, което усещам, че не ми харесва. Имам чувството, че проблемите се държат скрити от управляващите хора. Бих искал обществото да се обърне с лице към проблемите, а не да ги загърбва и да се преструва, че те не съществуват.

Да се ​​потопя в този град

Може да греша, но по свой собствен начин се опитвам да подкрепя това, което мисля. Аз съм тук като доброволец за организация, която основно се занимава със сексуално и репродуктивно образование: промотира употребата на презервативи и други контрацептивни методи за предпазване от нежелана бременност и венерически болести. Ключът е комуникацията и предоставянето на правилната информация. Моята задача е да разпространявам посланието главно в училищата. Има обаче група хора, с които не съм сигурен как да се справя. Казаха ми, че ромите от гетото получават финансови помощи за своите деца. Ако това е вярно, би било стимул да има деца, а не по-безопасен секс. Мисля, че ако трябва да ги уча на обща лична грижа, то трябва да започна от това да имат достъп до вода в домовете си на първо място. Очевидно тези проблеми не засягат целия град Сливен.

Сливен е прекрасен град, по-голямата част от гражданите живеят доста добре, нищо не им липсва, освен по-добра грижа за улиците. Някои от жителите обаче са лоши. Има младежи, които се нуждаят от много задълбочена работа за обноските си. В повечето училища, които посетих, учениците показаха много високо ниво на учтивост, уважение към моята работа, участваха с любопитство. Повечето от тях говорят английски по-добре, отколкото аз, и започнах да се уча от тях. Това е много окуражително за мен. С всички говорих много за гетото и ромите, ситуации, които всъщност не съм виждал;  за мислите, които имам, страховете, свързани с неща, с които може да се сблъскам.

Аз няма да съм този, който ще промени Сливен. Всичко, което правя, е да се опитвам да се потопя в този град и да стана част от него. Бих искал работата ми и пътя ми като доброволец действително да помогнат за подобряването на живота на някого.

Ако дори само едно дете, с което работя, наистина осъзнае основните си права и задължения, които има и промени мисленето си, това би било важно постижение за мен, което напълно ще възнагради усилията ми за тези десет месеца.

* Текстът е авторски и изказва личното мнение на Марио. Публикуваме го с много малко корекции при превода.